project Dostoevski – Радослав Парушев

project Dostoevski на Радослав Парушев си е умишлено хлъзгава книга, авторът се е постарал така да я напише. То не са лингвистични каламбури и постмодерни диверсии, изобщо, пипал е по такъв начин, че да се оттича смисълът на романа през сумати цепки и накрая я си разбрал къде се е събрал в гьол или пет гьола, я не, я не ти пука особено. Затова сме поканили (така де, поканил съм, ама така се казва по принцип) авторът сам да се изкаже по някои въпроси.

Критик: !

Автор: ?

К: ?!

А: Ти пък кой си?

К: Твоят критик, как кой.

A: А аз кой съм тогава?

К: Авторът, как кой.

А: И на какво съм автор?

К: На роман – project Dostoevski се казва, от Радослав Парушев. Разказва се за някакво алтернативно бъдеще, в което София се казва Санта София, разположена е на морето и под Алпите, а освен това е бизнес център на държавата Източна Европа.

А: Появяват се някакви проблясъци вярно и, да ти кажа, май беше по-скоро алтернативно настояще, не бъдеще.

К: Да, де, точно. Та, в тази алтернативна реалност някакъв дядо намерил в мазето си продължение на Братя Карамазови, писано от самия Достоевски, както, казано е в книгата, той бил споменал в писмата си, че имал намерение да напише такъв втори том. На нашия главен герой – Алексей се казва, банков служител и зъбче в Системата, който по принцип е голям фен на Достоевски – нещо му се струва съмнителна тая работа и оттам насетне се заформя един донейде безформен сюжет.

А: Добре, добре, сетих се. И ти вярно като някакъв там критик звучиш. Само дето аз определено не съм Радослав Парушев, нищо не знам за него. Добре де, само малко знам.

К: Ти си авторът като функция, който аз съм поканил тук в това ревю да дискутираме романа, поради защото Парушев и аз не го познавам. Като по Мишел Фуко и по Ролан Барт, сещаш ли се? Вторият даже май се споменаваше някъде в книгата.

А: Сещам се, стига си се правил на важен, още малко и за Бодрияр ще ми заплещиш след малко. Тоест, ти искаш да ми кажеш, че аз реално не съществувам, освен в твоята глава?

К: Нещо такова. По-скоро чрез тебе се опитвам един вид да пресъздам разказваческия глас, или да не кажа гласове, на базата на текста и на личното ми възприятие за съответния. Накратко, да обективизирам общата средна функция на различните гласове в романа: хетероглосия, Бахтин, ала-бала, да го подредя малко. Литературно призоваване, ама не с демони, а с художествени конструкции, нещо по тая линия.

А: Ти си ебати безделникът, честно, с такива глупости да се занимаваш…

К: Така, така, виждам, че горе-долу съм ти калибрирал добре поведенческите параметри.

project Dostoevski си е постмодерна ебавка откъдето и да го погледнеш. Парушев е смесвал не само гласовете на различни разказвачи и герои, ами и регистри, шрифтове, езици, култури, тертипи на мислене, марки, жанрове и реалности. Читателят бързо привиква да очаква от героите поредния лежерно вметнат английски израз (“– Добре де, мило братче, fuck me if I’m wrong – замислено произнесе Миа”), от автора поредния вмъкнат изневиделица метакритически монолог в курсив (който после се оказва, че не бил точно монолог), а от реалността поредния скок в някоя паралелна на нашата (която пък още от самото начало не е съвсем наша). Започва се с почти бомбастични описания на въпросната Санта София – “най-красивият град в Източна Европа, след, разбира се, Северната Венеция – Санкт Петербург”, – както и на технологическите и икономически чудеса, благословили ситито след периода на Прехода, ха-ха.

Малко по малко обаче, докато романът многократно и нарочно сменя скоростите, често оставяйки двигателя да се позадави и почтиугасне, след един куп фалшиви стартове и отклонения в миналото на героя и формиралите го фактори, след много на брой вметнати части и подчинени изречения, някъде по средата на страниците, и изобщо след много на брой запетайки, историята най-сетне поема в що-годе ясна посока. Междувременно на читателя му е станало ясно, че разказвачът/ите са доста unreliable, както и въобще бляскавата реалност на паралелното настояще, което жадно и с пълни шепи е черпило от западния капиталистически модел. Недоверчивост има и към самите думи, които даже когато са български, понякога звучат не съвсем такива (“неща за ядене, пиене… чукане, живеене във, парадиране със, говорене за”), а една от свръхбогатите фирми с аристократични корени в Европа се каза Манафиотис-Лихтенщайн. Един вид, не ми вярвайте, защото и аз сам не си вярвам, а това, дето го четете, никаква утопия не е, повече на дистопия бие, че даже и прилича доста на истинското, непаралелно и съвсем битово настояще.

Въпреки всичкото усукване и уклончиво загатване за това и онова обаче, авторът като че ли все пак има какво да каже. Даже не въпреки, ами именно чрез него. “Посланията” на книгата, да възприемем един малко по-така гимназиален език, сами по себе си са недотам сложни и дори да са напълно вярни, дори хората да ги вземат от раз, още от първата страница даже, за чиста монета, после ще си кажат “И кво толкоз” и ще продължат да си вършат там каквото си вършат по принцип. Затова и, струва ми се поне на мен, Парушев е избрал един метод на постоянното отлагане и влагане на една история и реалност в друга, така че накрая на читателя да му светне как цялата реалност по принцип си е най-вече smoke and mirrors. Същото, да речем малко по-надълго, може да се каже донякъде и за постмодернизма като цяло. Не че това пречи накрая човек да си каже пак едно “И кво толкоз” и да си продължи там с живота. Но пък, then again, постмодернизмът си е преди всичко димка, а смисълът върви го търси нейде сред пушилката. Не е за всеки тая работа.

На Парушев, както изтъква и самият той в романа си, пъпът му е хвърлен в руската класическа литература и Достоевски по-специално, та затова може би го е потърсил смисъла именно в този конкретен сюжет. Началото на книгата обещава, че уж в продължението на Братя Карамазови щял да бъде разкрит методът за постигане на Свръхчовека и превръщането в Княза Иисус, и изобщо смисълът от живота, обаче това се оказва меко казано не съвсем вярно. Отправната точка в избраната от автора координатна система, а именно Достоевски и последният му, най-велик роман, обаче са фундаментални за интерпретацията на…

А: Абе, ти изобщо чел ли го тоя Достоевски?

К: Уф, да ти кажа честно, не съм. Знам, срам ме, ама така и не съм стигнал до него още. Ако трябва още по-честно, не мисля, че е чак толкова фундаментално важно да си го чел, за да си интерпретираш там, както можеш и ти е кеф.

А: Е, пък, не е и чак толкова маловажно.

К: Тъй, тъй, сигурно ще оцениш тук структурна прилика, там регистрова, някакво сравнение може да направиш между Парушевия Алексей и тоя оригиналния, обаче на фона на всичко останало, хванеш ли основната нишка, а то основното й на нея май е, че самата тя не съществува, не ти трябва чак да си откърмен с руската класика.

А: Абе, и ти имаш известно право, ама все пак си е противопоказно да не си чел извора, пък да го играеш критик.

К: То и ти се правиш, че ти е фантастичен романът, с всичките му там алтернативни вселени, дупки между световете, извънземни цивилизации и всякакви други щуротии. Обаче не е, постмодернистичен каламбур си е преди всичко, пък макар и добре написан и да казва някои вярни неща. Cross-dressing отвсякъде. Тъй че си ги заври тия претенции към креденциите ми знаеш къде, та ти даже не си истински.

А: Което, нали знаеш, че не говори твърде добре за теб, пък и за самия Парушев, дето няколко паралелни аз-а е нацвъкал в книгата си, че даже не става на сто процента ясно дали себе си е имал предвид или и той някакви там функции и симулакрони е сънувал.

К: Именно това имах предвид и аз – фантастичната дегизировка в случая е просто лъскава опаковка на метафората, че, аджеба, реалността като обект и концепция са я измислили хората, а на тях не трябва много-много да им се вярва по начало. Както се казва някъде в романа, всеки човек, в която и да е вселена, е герой в нечия книга и е адски важно да хванеш спатиите на тоя, дето те пише и ти хвърля фишеци в очите, и да не те е страх да му теглиш една майна и да го уволниш, ако не те кефи много-много.

А: Абе, я…

project Dostoevski e действително добре написана книга, даже много добре написана. Парушев показва завидно умение и стилистична гъвкавост в редуването на различни похвати с цел хем да развлича, хем да обърква. Текстът постоянно отскача (със сигурност обаче не прелива) от едно в друго, което го поставя сравнително ясно в традициите на пастиша, пародията, сатирата и даже гротеската на места, но за сметка на това не показва ясно каква е целта на въпросния литературен камуфлаж, оставяйки тази най-важна задача на читателя. Роман, написан на доста цветист и игрив български, а на автора не може да се отрече, че образността му се отдава твърде добре (“Вътре в облака се виждаше, че се гонят огнени камшици, триеха се магнитни пепелянки, а нещо неясно и заплашително час по час правеше “бжъц!”, а също от време на време и “тоомммммммм! То-тооомммм!”). Умее освен това да вмята доста ефектно добре познати елементи от тукашната реалност, малко като един последовател на Пелевин и неговия турбо-реализъм.

Ако ви се чете нещо такова обаче, Хакери на човешките души на Иван Попов е далеч по-концентрирано произведение с много по-конкретни цели и функционалности. Автентична и в пъти по-интересна научно-фантастична трактовка на идеята за паралелните светове и ролята на човешкото въображение пък ще намерите, например, в Yellow Blue Tibia на Адам Робъртс. project Dostoevski е доста по-разфокусирана книга, до голяма степен нарочно, което не е никак лошо. Важното е да не я оставите да ви баламосва, защото тя книгата си го може това и още как.

К: Кхъм, ще ме извиняваш, но тук трябва оценка да ти поставя. Не на теб, де, щото ти не си Парушев, а нали той реално е написал книгата, която оценявам. Но от уважение все пак, поканил съм те…

А: Абе, знаеш ли колко ме ебе за тебе и за оценката ти!

К: Имам си тука една десетобална система, която съм възприел. Та, малко ми е трудно да взема решение. В началото се канех доста висока оценка да сложа, после доста по-ниска, накрая съвсем се разколебах.

А:

К: Мислех в крайна сметка 6.5 да е, но се сетих за един мой професор по математика. Та този същият ми вика на изпита:
“От мене малко давам, но заради смелостта ще пиша толкоз и толкоз.” Мисля и аз така, заради смелостта, 7 да сложа.

А: ОК, айде слагай каквото ще слагаш и ме пускай да си ходя, че се уморих да симулакрирам!

К: От друга страна обаче, аз по принцип никакъв не съм, че да давам от мене отгоре на заслуженото, и не го и правя, което ме навежда на мисълта, че книгата някак ме е заблудила да си мисля, че заслужава малко повече, а това само по себе си е заслуга и половина. От трета страна обаче, ако е толкова умна тая книга, че да ме заблуди, тя може да е за 7.5 реално, пък да се преструва на 7-ца!

А: Абе, ти същински професор се извъди, да ти нямам и сложните интерпретации шлякани…

6.5-7.5/10

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s